Г-н Следовател, мислил ли сте си някога, че само да поискате, можете да полетите? Нищо че нямате криле? Има ли дни, в които вярвате, че е възможно да обиколите света за 80 дни? Нищо, че нямате пукната пара в джоба си за това. Считате ли, че е в рамките на способностите Ви да станете шампион на олимпиада по информатика? Нищо, че родителите Ви са ограничени и необразовани? С две думи, как мислите, можем ли да избягаме от гените си, от ДНК-то, което носим във всяка една от клетките си? Или бавно и незабелязано хромозомите са решили способностите и характера ни още в зародишна фаза?
Като малка силно вярвах, че съм дете, по нищо неприличащо на родителите си. Бях сигурна, че съм идентичност, лишена от характерови особености, близки до тези на роднините ми. В тийнейджърска възраст тази моя убеденост започна бавно да се разклаща, нищо, че точно тогава имах най-голяма нужда от детската си вяра. Та кой иска да прилича на родителите си точно тогава? Не само аз, но и други започнаха да виждат настроения в мен, присъщи за майка ми. Веднъж чух, по време на гости вкъщи, баща ми да обяснява на присъстващите какво съм взела от него като черти. Върхът обаче беше тогава, когато разбрах, че дори не зависи от мен какво искам да нося от тях и какво не. Прекалената емоционалност на майка винаги ми беше като трън в очите. Веднъж обаче се разплаках в баба за дреболия. Бях в кухнята, за да издухам сополите, а гласът на старата жена долетя до мен, утешаващ баща ми: „Не се притеснявай и ти! Нищо не се е случило. Просто е свръхчувствителна като майка си.“
Осъзнаването, че приличам на родителите си, прерасна в убедеността, че животът ми ще повтори техния, ако се примиря и остана. Затова избрах да избягам. От къщи и от примирението. На 16 години стоварих най-важните си вещи в една раница, откраднах няколко стотачки от тези на баща ми и хванах влака за София. Прецених, че в големия град ще съм анонимна и няма как да ме хванат. Бях твърдо решена да започна живота си на чисто – да залича гените си, да изтрия написаното, да стана отново напълно празен лист.
Още в купето получих няколко знака за въпросите, които ме вълнуваха, сякаш Господ се е интересувал само от мен последните дни.
Първо намерих изоставено списание, в което попаднах на статия със заглавие: „Коефициентът на интелигентност – генетично предопределен или вариращ в средата?“ Зачетох се и се оказа, че коефициентът на интелигентност или т.нар. QI остава относително непроменящ се от раждането на човека до смъртта му. Учените години наред са провеждали изследвания, целта на които е да установят дали QI е биологично обусловен или се формира от средата. Наблюденията върху осиновени деца са ги навели към отговори. Оказало се, че тези деца са дали QI резултати, много по-близки до тези на биологичните си родители, отколкото на осиновителите си. Доказателството за неизбежната наследственост заби бясно в гърдите ми.
Едната страна на кантара още повече натежа, когато в купето влезе възрастен мъж и започна да ми разказва живота си. След злощастен брак и години страдание неговото заключително послание към мен беше следното: „Момиче, не знам дали си имаш приятел, но като тръгнеш да се задомяваш, хубаво анализирай родителите на годеника си. Когато остарее, той ще се превърне в тях. Никой не може да избяга от гените си, никой не може да избяга от себе си.“
За съжаление не получих възможност да получа аргументи в противното, защото ме хванаха още на гарата в София. Родителите ми през целия път наобратно не продумаха. Никой не ме попита за мотивите ми. И досега не намирам обяснение за тяхното мълчание тогава.
С напредването на годините разбрах, че не мога да избягам от гените си. Бавно и постепенно чертите на майка и татко се проявяваха, все по-малко обезпокоявани от мен. Въпросът е възможно ли е тази наследственост да предопредели малко или много живота ни. Или това са пълни глупости, както казват новите гурута.
Ако ме питате, г-н Следовател, дали съжалявам за бягството си онзи ден, не, не съжалявам, и пак бих го сторила. Човек не може да избяга, но може поне да опита. Дори трябва да го направи. Защото, както ДНК-то е вградено във всяка наша клетка, без да сме го избирали, така и с бягството нямаме избор – то е неизменна част от нас. Инстинкта да бягаш, импулса да се преобличаш в различни кожи, да сменяш маските на лицето, но в края на пътя, където и да се озовеш, да срещаш отново единствено себе си.
Питате ме какво общо има това с разследването? Вие ми зададохте въпрос, г-н Следовател, а аз Ви отговарям. Попитахте ме дали Сияна е готова на всичко заради Тони, дори да е съучастник в убийство. Да, склонна е, защото носеше Тони и неговия характер в клетките си. И тя се опита да избяга няколко пъти, но това беше все едно да избяга от себе си. Вие, г-н Следовател, ако един ден се запознаете с другата част от своята личност, ще можете ли да си тръгнете, просто ей така?