Изповедта на Елена пред следователя – можем ли да избягаме от себе си?

Г-н Следовател, мислил ли сте си някога, че само да поискате, можете да полетите? Нищо че нямате криле? Има ли дни, в които вярвате, че  е възможно да  обиколите света за 80 дни? Нищо, че нямате пукната пара в джоба си за това. Считате ли, че е в рамките на способностите Ви да станете шампион на олимпиада по информатика? Нищо, че родителите Ви са ограничени и необразовани? С две думи, как мислите, можем ли да избягаме от гените си, от ДНК-то, което носим във всяка една от клетките си? Или бавно и незабелязано хромозомите са решили способностите и характера ни още в зародишна фаза?

Като малка силно вярвах, че съм дете, по нищо неприличащо на родителите си. Бях сигурна, че съм идентичност, лишена от характерови особености, близки до тези на роднините ми. В тийнейджърска възраст тази моя убеденост започна бавно да се разклаща, нищо, че точно тогава имах най-голяма нужда от детската си вяра. Та кой иска да прилича на родителите си точно тогава? Не само аз, но и други започнаха да виждат настроения в мен, присъщи за майка ми. Веднъж чух, по време на гости вкъщи, баща ми да обяснява на присъстващите какво съм взела от него като черти. Върхът обаче беше тогава, когато разбрах, че дори не зависи от мен какво искам да нося от тях и какво не. Прекалената емоционалност на майка винаги ми беше като трън в очите. Веднъж обаче се разплаках в баба за дреболия. Бях в кухнята, за да издухам сополите, а гласът на старата жена долетя до мен, утешаващ баща ми: „Не се притеснявай и ти! Нищо не се е случило. Просто е свръхчувствителна като майка си.“

Осъзнаването, че приличам на родителите си, прерасна в убедеността, че животът ми ще повтори техния, ако се примиря и остана. Затова избрах да избягам. От къщи и от примирението. На 16 години стоварих най-важните си вещи в една раница, откраднах няколко стотачки от тези на баща ми и хванах влака за София. Прецених, че в големия град ще съм анонимна и няма как да ме хванат. Бях твърдо решена да започна живота си на чисто – да залича гените си, да изтрия написаното, да стана отново напълно празен лист.

Още в купето получих няколко знака за въпросите, които ме вълнуваха, сякаш Господ се е интересувал само от мен последните дни.

Първо намерих изоставено списание, в което попаднах на статия със заглавие: „Коефициентът на интелигентност – генетично предопределен или вариращ в средата?“ Зачетох се и се оказа, че коефициентът на интелигентност или т.нар. QI остава относително непроменящ се от раждането на човека до смъртта му. Учените години наред са провеждали изследвания, целта на които е да установят дали QI е биологично обусловен или се формира от средата. Наблюденията върху осиновени деца са ги навели към отговори. Оказало се, че тези деца са дали QI резултати, много по-близки до тези на биологичните си родители, отколкото на осиновителите си. Доказателството за неизбежната наследственост заби бясно в гърдите ми.

Едната страна на кантара още повече натежа, когато в купето влезе възрастен мъж и започна да ми разказва живота си. След злощастен брак и години страдание неговото заключително послание към мен беше следното: „Момиче, не знам дали си имаш приятел, но като тръгнеш да се задомяваш, хубаво анализирай родителите на годеника си. Когато остарее, той ще се превърне в тях. Никой не може да избяга от гените си, никой не може да избяга от себе си.“

За съжаление не получих възможност да получа аргументи в противното, защото ме хванаха още на гарата в София. Родителите ми през целия път наобратно не продумаха. Никой не ме попита за мотивите ми. И досега не намирам обяснение за тяхното мълчание тогава.

С напредването на годините разбрах, че не мога да избягам от гените си. Бавно и постепенно чертите на майка и татко се проявяваха, все по-малко обезпокоявани от мен. Въпросът е възможно ли е тази наследственост да предопредели малко или много живота ни. Или това са пълни глупости, както казват новите гурута.

Ако ме питате, г-н Следовател, дали съжалявам за бягството си онзи ден, не, не съжалявам, и пак бих го сторила. Човек не може да избяга, но може поне да опита. Дори трябва да го направи. Защото, както ДНК-то е вградено във всяка наша клетка, без да сме го избирали, така и с бягството нямаме избор – то е неизменна част от нас. Инстинкта да бягаш, импулса да се преобличаш в различни кожи, да сменяш маските на лицето, но в края на пътя, където и да се озовеш, да срещаш отново единствено себе си.

Питате ме какво общо има това с разследването? Вие ми зададохте въпрос, г-н Следовател, а аз Ви отговарям. Попитахте ме дали Сияна е готова на всичко заради Тони, дори да е съучастник в убийство. Да, склонна е, защото носеше Тони и неговия характер в клетките си. И тя се опита да избяга няколко пъти, но това беше все едно да избяга от себе си. Вие, г-н Следовател, ако един ден се запознаете с другата част от своята личност, ще можете ли да си тръгнете, просто ей така?

Изповедта на Елена пред следователя – страница от третия ми роман в проект.

Г-н Следовател, обяснете ми, моля Ви, искал ли сте някога да сте повече от това, което сте? Да станете министър, да откриете съкровище, да ограбите банка дори? Мечтал ли сте да направите поне един истински удар в живота си? Да превземете небосвода и всички да ви ръкопляскат? А после да изпаднете отново в тихото съжаление на ежедневието, в което няма блясък и няма надежда. Да затъвате все повече и повече в безжалостните мисли, че може би никога няма да изпитате опиянението на успеха отново?
Не отговаряте на въпроси от лично естество? Така и предположих. Нека да Ви споделя своя опит тогава, гарантирам Ви, че колкото и абстрактна да звуча понякога, всички мои думи имат отношение към разследването.
Ще ми повярвате ли, ако Ви кажа, че аз никога не съм искала подобно нещо за себе си? Нямам данни за певица, за да мечтая за голямата сцена, бизнесът не ми се отдава, затова и няма как да основа корпорация, науките не ме влекат, за да направя удара в лечението със СПИН например, а съм и голяма страхливка, за да ставам престъпница. Цял живот съм мечтала да открия любовта, да живея според нея и да я дарявам на останалите. Това прави ли ме според Вас по-низша от останалите, които разполагат с ресурсите да станат успешни, богати, известни? И аз смятах до скоро, че съм достойна единица към човешкия род. Само че светът беше залят от новите гурута, които се опитват да ме убедят, че всъщност греша. Новите месии дойдоха с посланието, че ако животът ти не е пълен с големи мечти, значи животът ти не струва нищо. В началото започнаха да ни показват снимки и клипчета на хора без крака и ръце, на болни от рак и какви ли още не, първо, за да ни разкажат как със силата на мисълта са се излекували, и второ, за да ни вменят какви идиоти сме, че си мислим за нашите маловажни проблеми и че не ставаме всяка сутрин, благодарейки на Господ, че дишаме и имаме крака. Я ми кажете, г-н Следовател, как не пуснаха едно клипче с човек, болен от СПИН, изцерил се със силата на блестящия си ум? Няма и да намерите, защото докато за рака има медицински лек, за СПИН-а няма – интересно съвпадение, нали? Но ако попитате гурутата, те сигурно ще Ви обяснят, че най-вероятно няма нито един ХИВ позитивен човек на тази планета с положително мислене, едва ли ще хвърлят вината върху тяхната система.
След това новите месии ни развиха концепцията, че ние всъщност сме Господ и всеки от нас представлява една цяла Вселена. И как тази теория е нова, след като в началото на Библията се казва още, че Бог е създал човека по свой образ и подобие? И все пак развитието на концепцията е нещо наистина вече нечувано. Защото сме Господ, ние всъщност разполагаме с уникален потенциал и можем да постигнем всичко на този свят. Това много ми хареса и затова реших, уповавайки се на своя божи образ, да хвърля потенциала си на вятъра с цялата отговорност от това решение. Но тогава привържениците на новото течение дойдоха и ми вкараха мисълта, че всъщност това е бягство в моята зона на комфорт. Не е възможно аз да нямам големи мечти, това било просто защитна реакция, страх, че няма да достигна звездите. Споделих им плахо, че все пак имам едно желание и то е да намеря безусловна любов. Изгледаха ме странно, сякаш искаха да ми кажат: „И това ли ми било цел в живота?” Много странна реакция, нали, г-н Следовател, при все че на тази планета много бедняци са станали богаташи, но едва ли някой изобщо е изпитал насладата на безусловната любов. В края на краищата разбрах, че в идеологиите на 21 век си има ценз на рецепцията за мечтите – ако искаш да станеш богат, известен, да заченеш след няколкогодишни неуспешни опити или да се излекуваш от рак, ти удрят печата „одобрен”, ако желаеш спокойствието на наемен служител, или пък просто търсиш любов, си вън от играта.
Най-голямата вреда, която ни нанесоха новите месии, според мен, г-н Следовател, беше, че хвърлиха цялата вина върху нас. Казаха ни, че само от нас зависи дали ще постигнем мечтите си или не. Това автоматично означава и другото – ако не успеем, само ние сме виновни. Не сме се придържали към ритуалите, не сме били достатъчно благодарни, не сме се събуждали всяка сутрин в седем, за да четем, спортуваме, работим, ядем здравословно, пием малко, не сме си изградили навиците на успешните хора. Не сме били достатъчно всеотдайни, затова накрая сме и заслужили цялата горчивина и съжаление. Знаете ли какво направиха, г-н Следовател? Продадоха си всичките книги, изядоха всички микрофони по уоркшопите, завладяха Youtube и направиха милиони от нашето нещастие. И ни зарязаха да се оправяме с целия хаос, който оставиха след себе си.
В днешно време хората много се мъчат, и то не заради лимитите, а заради неограничения потенциал. Не им завиждам. Смятам, че човек трябва да приеме собствените си ограничения. Едва тогава става истински свободен.

Дали все пак завиждам на някого ли? Да, г-н Следовател, завиждам на Сияна и Тони. Защо съм казала в началото на разговора тогава, че са болни хора? Защото са такива. Не изпитвам завист към личностите им и към това какво представляват поотделно. Но витае някакво странно, почти нереално усещане около тях, когато са заедно. Усещането, че най-накрая можеш да си всичко това, което някога си искал да бъдеш. Само с тази разлика, че без другия не би могъл да го постигнеш. Те трябваше да се научат да живеят с това ограничение, което беше и най-голямото им изпитание. Вие, г-н Следовател, ако една сутрин се събудите, и осъзнаете, че щастието Ви зависи от друг човек, няма ли да се опитате да избягате? Поне веднъж?

Прави ли са мъжете да обвиняват жените за това, че са меркантилни?

„Дай ми, дай ми, моля ти се, Боже, дай ми, дай ми, мъж, но да го може. Моля се, ако не може, той пари да има, Боже…” Този величествен текст се съдържа в една голяма песен на наша фолк дива, която публикувах наскоро във фейсбук. Не само че парчето не получи заслужените лайкове, а и после един приятел ме укори, че съм избрала такъв музикален материал за стената си. „Надявам се, че не го мислиш и ти. Такива песни смазват самочувствието на един мъж. Вие, жените, в днешно време сте толкова меркантилни!”
Естествено че не бях чувала подобен укор само от този приятел. Хиляди мъже се оплакват в днешно време, че горките, не биват оценявани по тяхната вътрешна красота, а жените търсели само кеша. Жените са лоши, подли, отвратителни същества, които са загубили всякакво естестическо чувство и усет за доброто, а търсят само колите, парите и спа процедурите през почивните дни. Готови сме да продадем душата си и чувствата си, само и само да плачем в лимузина, а не в трамвай. Затова мъжете без пари или прилагат най-невероятните Шекспирови тактики, за да спечелят момиче, или не смеят дори да ни заговорят само защото си мислят, че са недостойни за обич, ако нямат дебело портмоне. Богатите мъже пък се пробват да видят колко най-много жени могат да им увиснат на врата и после оправдават постъпките си с това, че никоя не ги обича заради това, което е.
Не бих искала да кажа, че мъжете не са прави да ни критикуват. Прави са, и още как. В днешно време единствените жени, които не са меркантилни, са тези, които просто добре го прикриват. Това, което обаче бих искала да кажа, е, че мъжете съвсем не са ангелите, за които се представят. Те, пък, от своя страна, търсят вечно секспапилната Амазонка с дълги бляскави коси и сочни, закръглени гърди. Може и да си имат мила и добра приятелка, която да ги обича безрезервно, но са способни да тръгнат след всяка засукана мацка, която ще ги позиционира като уникалните свалячи в очите на приятелите си. После ние или ставаме анорексички, или палим свещ в църквата с молитвата, че следващият мъж до нас ще ни обича заради нашата вътрешна красота. Струва ми се, че несправедливостите са и за двете страни, но защо ние не тръбим така гласно за вредите, нанесени ни от мъжете, които винаги милеят за някоя Мегън Фокс в леглото си?
Аз лично не виждам нищо нелогично в тези предпочитания. Приличаме на животните в това отношение. Жените искат финансова сигурност, за да са спокойни за потомството си, а мъжете желаят да посеят семето си в максимално добра почва, за да се наслаждават на най-успешния продукт, способни да произведат. И при по-примитивните същества, женската се увлича от водача в групата, от силния и властен екземпляр. Той пък може да си избера най-хубавата представителка на глутницата. Само че в животинското битие едва ли някое животно трябва да се оправдава за предпочитанията си, така, както ние го правим постоянно. Изборът на партньор е толкова естествен, колкото е естествено, че има Луна и звезди. C’est la vie.
Мислейки в тази насока, стигам до извода, че наистина за всеки влак си има пътници, така че да не се отчайваме. Богатите и красивите имат щастието да избират, а останалите да се разпределят. И все пак, сравнявайки хората с животните, винаги ми се приисква да вярвам, че нашият живот е по-различен от техния. По-малко логичен и повече магичен. Днес, за щастие, получих малко доказателство в тази насока. По улицата се разминах с една двойка, която се състоеше от красив и скъпо облечен мъж и малка невзрачна жена, която вървеше редом до него с тромава и несигурна походка. Като на забавен каданс той се наведе, целуна я и й прошепна нещо в ухото, след което и двамата избухнаха в смях. На свой ред се усмихнах и аз. Понякога можем да получим много повече от това, което някога сме си мислели, че заслужаваме. Животът не винаги е толкова логичен. Слава богу, за сметка на това е много повече магичен.

Протестите на душата secon edition

„Да прекарам живота си гневен, и да не направя нищо, за да променя това, за мен е абсурдно. Всеки ден нося лудостта със себе си, но ако не я покажа, къде ще е промяната?“ Това бил казал Чарлс Фюлер по повод протестите. Това може би донякъде обяснява защо протестираме сега и защо въпреки падналото правителство, безброй хора са още по улиците. Днес на обяд дискутирахме с колегите причините, поради които българите се гневят – всеки се възмущаваше на кръвопролитията, на липсата на ясни искания, на безсмисленото търчане по улиците. Тъй като аз не се вписвах в гореописаните възмутени редици, се замислих защо се вълнувах, защо кръвта не ме плашеше, а ме екзалтираше, защо въпреки липсата на цел, исках да се махна от офиса, да изляза на улицата, да се слея с лумпените, както ги наричаха медиите, и да се държа като такава.
Следобяд обаче повече не се сетих за желанието си да протестирам. Цъкането в една система на работа в продължение на часове притъпи по-ранната ми спонтанност да превземам площадите. Роботизирането отнема всяко чувство на недоволство. Станах, за да отида до тоалетната, и по пътя за малко да отнеса един колега.
– Хеей, по-внимателно! – извика ми той, хилейки се – Днес на обяд беше доста развълнувана заради тези протести, явно още те държи.
– Не, вече не ме държи, след два часа работа почти забравих, за съжаление – бях длъжна да призная аз.
– Ами да, я си гледай работата и не се занимавай с глупости. Да искаш да ходиш при някакви хора, които се правят на герои, не го разбирам.
– Ама те са герои, така е – възразих аз – Те променят историята в момента.
– Герои, ама не. Миличка, днешното време не ражда герои, и е по-добре да приемеш този факт още от сега. Целият ни живот се съдържа в яденето и секса. Всеки ден ние се борим за повече пари, за да ядем по-хубава храна, да серем в по-хубави кенефи и да ебем по-хубави жени. Няма никаква друга философия или мистика, която да разгадаваш. И колкото по-бързо го приемеш, толкова по-добре.
Да бе, казах си, надявам се да не мисли така наистина. Щеше да е жалко за него. По-късно обаче, тревожността ме плисна като вълна. Продължавах да наливам информация в системите, опитвайки се да изтрия разговора с колегата. Неговите умозаключения само ме вкараха в лабиринти на ретроспекции и равносметки, осъзнавайки, че цял живот съм учила повече, за да бъда по-добре платена, след това съм работела повече, за да стана още по-добре платена. Като стана по-добре платена, сигурно щях да стана превземка и да започна да говоря като своя колега. И сигурно щях да имам невероятен кенеф. И затова ли беше всичко това? Затова ли се родихме, живяхме, мечтахме, преодолявахме бронхити и разбити връзки? За да се изхождаме в тоалетна с аромат на рози?
Излязох от работа изморена, твърдо решена да утеша вечерта си с червено вино. Купих от съседния магазин бутилка хубаво мерло и портокали. От радиото долитаха звуците на цигулки и ясния глас на вокалиста…That’s life. Взех си и сирене…You’re slave to money, then you die… О, не! Автобусът тръгва, а следващият е след 30 минути. Затичах се, набирайки все повече скорост, докато дамската ми чанта се друсаше, а виното и портокалите с тежестта си забавяха движенията ми. Още една крачка и портокалите литнаха в небето в последен миг на слава, преди да се размажат на асфалта. Размазано беше и коляното ми, показващо се червено изпод съдраните дънки, докато виното се лееше под ръцете ми, незадържано от никакви бутилки и счупени стъкла. Стоях седнала на моста, изпаднала в тихо самосъжаление, а кучета ме наобиколяха от всички страни с надеждата, че на асфалта лежи размазана тлъста наденица, а не някакви си портокали. Друго си е да седиш окаян и ранен, все едно си ходил на война само защото си изпуснал автобуса. Но така е, когато живеем във времена без каузи. Изведнъж до мен долетя грохот от викащи хора. В съзнанието ми изникнаха хиляди протестиращи, събрали се на площада, защото те също като мен не искаха да повярват, че животът е само това. Те бяха много гладни, по-малко за хляб, повече за каузи. Станах, изтупах се и тръгнах, решена да се слея с тълпата. Оставих стъклата и портокалите на улицата, без да ги събера. Надявах се, че хората ще ми простят за това замърсяване, а ако не, поне Господ да ми прости. Все пак бях просто човек без кауза, борещ се да има такава.

Аромат на самота

Тъкмо свърших и музиката спря. Точно навреме, но ако се замисля, прекалено бързо зейна долавящата се пустота. Досега беше захвърлена в ъглите на стаята, издишана от стоновете на двама души, но сега се стелеше около нас, неизбутвана от нищо. Сърцето ми биеше учестено в отмиращи конвулсии и зараждаща се тревога. До сутринта оставаха десет часа, а нямаше вече с какво да запълня проклетата самота. От срещата ми с него щяха да останат ароматните следи на секс по тялото ми и отекващите песни на Лана Дел Рей в съзнанието ми, а светещият екран от компютъра щеше да избледнява като умиращи звезди в очите ми. Любов отдавна не съм правила, но за сметка на това от много време споделям тишина.
Озовах се тук, защото интернетът вкъщи спря. Просто така, без да ме предупреди, насред втората чаша вино липсата на сигнал ме отдели от всичките ми приятели и от света. Ами какво щях да правя сега? Започнах да чета книга, но мислите ми по пътя изхвърляха думите в аварийната лента, докато те не започнаха да светят в сигнал за тревога. Не исках да си стоя вкъщи, но не исках и да съм навън. Станах от стола, но усетих в коленете си памучна лекота. Сядайки отново, видях образа на рошава жена в пижама, отразен в черния телевизор. Като от хорър филм атмосферата се нагнетяваше с усещането, че бях сама, но някой все пак ме наблюдаваше.
Така попаднах в неговия дом. Той винаги беше готов да ме приеме, да изсушим заедно бутилка вино, да изсушим себе си в моментна страст, та така да пресушим и скуката си. Лана долиташе до мен като от далечен свят, докато виех тялото си над неговото. Песните й не предразполагаха особено еротично, не че еротична бях и аз. Виждах гърдите си по стената, прикачени в сянката ми, създали за миг усещането, че ще притъпят отегчението. В този момент рухнаха под напора на оргазмени тласъци, слагащи края на всичко. Точно тук скритите неща от ъглите излязоха и заляха с присъствието си стаята и нас.
Не останах при него за през нощта. Откровението е хубаво нещо, но за кратко, след това става досадно. Сутринта тръгнах по добре познатия път за работа със слушалки в ушите. Сутрешният радио блок обаче внезапно беше заглушен от истерични писъци. От дясната ми страна долитаха крясъците на жена, излязла по пижама на улицата, която твърдеше, че някой я наблюдава, въпреки че е сама вкъщи. Виждайки, че жената е в сигурните ръце на съседите, продължих по пътя си напред. Вдигнах длан, за да помириша парфюма си. Вместо това усетих остатъчни ароматни следи от целувки. Мирисът заля цялото ми тяло, смесващ се с отдалечаващите се викове на жената по пижама и нежния глас на Лана, долитащ от слушалките. Комбинацията ми подейства изцеряващо. Влизайки на работа, поздравих непознат колега с най-широката усмивка на света. Асансьорът притисна всички аромати и гласове почти като във вакуум. Не бях сама.

Искам ли да свърши краят на света?

Не искам да свършва краят на света. Цяла седмица има тръпка, има вълнуващо очакване какво ли точно ще се случи утре. Не дай си боже да споделя въодушевлението си и хората ме гледат все едно съм психично болна. Нахилени всички, коледно настроение, размяна на подаръци в офиса, правят всички планове как ще отслабнат след нова година и как ще стават нови хора. А те нито ще отслабнат, нито ще са нови хора. Всяка година провалят плановете си за самоусъвършенстване, обаче не дават ни най-малък шанс на края на света. А краят на света в такива размери идва толкова по-рядко от новите години, последно преди 12 години. Защо не обърнат по-сериозно внимание на това явление? Аз не че вярвам, че ще се затрия утре, но знам, че ще изчезна рано или късно, знам, че ако си представя утре като край, може би ще започна да живея отново.
И цяла седмица се възмущавам на безразличието на хората. Естествено, че аз съм правата, а те са кривите. До тази сутрин. Тази сутрин като всички останали се приготвях за работния ден, когато вместо логичното предвид ситуацията „четвъртък е, още един ден до края на света” отново натежа обичайното „четвъртък е, още един ден до петък.” Огледах познатата спалня, облякох същите дрехи, взрях се в повтарящия се до смърт ден, и разбрах колко отегчена съм от живота, за да се вкопча толкова много в нещо ново, та дори това да е краят на света. Хората чакат Коледа и сняг, а аз чакам адската горещина. Вървят през живота нехайни за съдбата, а аз се спъвам във всеки измислен от мен знак. Преди да изляза, за последно се огледах загрижено в огледалото. Аз ли остарях или ежедневието ми ме състари?
Отваряйки вратата на офиса, ме посрещна засмян колега с румени бузи и кекс в ръка. Попитах го какво празнуваме, а той ми отговори:
„Как какво? Коледа идва.”
„Е, да, ама утре е краят на света.” (въпреки всичките си прозрения упорствах аз).
„Да, утре е краят на света, но той ще си замине.”
„А после?”
„Какво после?”
„Какво ще се случи после?”
„Ами ще дойде Коледа. И животът ще продължи.”
„По старому?”
„Ами да. Е, аз съм решил да спирам цигарите, така че за мен ще си е направо нова епоха.”
Седнах си на бюрото, чакайки компютърът ми да зареди всички апликации. Непрестанно зареждащата се окръжност като че ли описваше непрестанните усилия на хората от нова година да живеят един по-добър живот. Коя бях аз да съдя провалите им? Поне се опитваха. Затова реших – ако утре оцелея след потопа, и аз ще начертая нова карта на света. Дали ще успея? Поне ще опитам.

Дните, в които нещата не изглеждат толкова зле

Има дни, в които нещата не изглеждат толкова зле. Когато не се молиш на висшите сили да движат бързо стрелките на часовника, а с тях и работния ден. Когато стъпваш по-ведро и си мислиш, че може би точно този живот е подходящият за теб. Сигурна съм, всеки има такива дни.
Когато бях по-малка и се гневях открито за разни неща, родителите ми често напомняха, че утрото е по-мъдро от вечерта. И все ме караха да преспивам, да премислям отново и отново, докато гневът не изчезне напълно, някъде във времето, измежду новите неща. И нямах сили да оспорвам истината на народните мъдреци, а я поглъщах, смилах и продължавах – според тях напред, според мен назад.
И така и до днес. Всеки път, когато моментът назрее, когато се уморя от офиси, от шефове и фалшиви целувки, когато думата СТОП във мене напира, се появяват отново онези дни, които всичко убиват. Онези дни, в които е слънчево, в които някой се усмихва, в които партньорът ти прави подарък и си мислиш, че всичко е супер. И тогава се взираш виновно в огледалото за целия свой гняв, за неприличните мисли, неоценяващи целия прекрасен свят. И така колелото продължава, облечено в два вида дни, в които утрото е винаги по-мърдо от вечерта.
Аз все по рядко имам от онези дни. Но вече няма да ги чакам, ще тръгна бързо още сега, за да остана във вечерта. Че когато утрото настъпи, знам, ще стане всичко меко пак и мозъкът ми ще направи киша. Ще остана в онзи ступор среден, в който нито болката е болка и нито радостта е радост. Затова вече вървя, към гнева си, към яда си, към всички онези неща, които толкова ми се забраняваха и ме уверяваха, че обличат ума ми в мъгла. Още сега ще тегля чертата и ще кажа сбогом на живота си досега, ще потегля по нови пътеки без да знам къде трябва да спра. И ако на новото място не срещна от онези дни, които всеки от нас има, още по-добре. Защото онези дни, те във мене всичко убиват.

Протестите на душата

Защо толкова много ме привличат протестните шествия? Мислех над  този въпрос вчера, четейки новината за шествието, което се организираше срещу пенсионната реформа. Въпреки че имах уредена среща за обяд, излязох от работа малко по-рано, за да мога да се полюбувам на хилядите хора, образували огромен кръг около Народното събрание.  Неусетно за самата мен се озовах почти в ядрото на вдигнати със знамена ръце, скандиращи лица и огромни плакати. Тътенът от мощни, общо издигнати гласове достигаше до мен чрез кожата ми, настръхнала от вълнение и тържество. Устните ми започнаха да се отварят в звучното „оставка“ под напора на хилядите разбунтували се устни. И усещах, че още малко и ще литна, ще се издигна нагоре, олекотена от балона с еуфория, в който се намирах, и нямаше никакво значение за мен срещу какво се борехме, дали бях част от тази борба или не. Просто не можех да си тръгна.

Следобед, вече в относително биологично равновесие, започнах да разсъждавам логично над това, което преживях. Като човек с неясна професионална ориентация и все още неоткрит талант реших, че може би трябва да започна работа в някоя гражданска организация. Ами ако ми е предречено да стана основоположничката на истинското гражданско общество в България? Едва ли обаче бях на прав път в разсъжденията, аз съм човек, неспособен да организира собствената си програма, пък камо ли площадна тълпа. Но имаше нещо повече от обикновена детска приповдигнатост, породена от зрелищното събитие. Усещах неопределена, но все пак силна свързаност с потоците хора, и ме беше яд на себе си, че не я оставях такава, естествена и неподправена, а се опитвах за пореден път да разнищя магията.

И все пак тази сутрин животът ми поднесе на тепсия истината. Станах в обичайния час за работа, но ми беше някак тежко. Тежко и аз не знам от какво, май ми натежа ежедневието. Мъкнех се по улиците, виждайки как автобусите за вкъщи ме подминават и мечтаейки да се метна на някой от тях и да забравя за работата, за цикъла и за всичкото отначало и отначало. Когато минавах покрай Народното събрание, съзнанието ми повика картината на скандиращите тълпи от вчера. Но вместо лилавите знамена хората бяха вдигнали високо юмруци в небето, а от очите им течаха сълзи. Разказваха си един на друг колко им е тежко. Аз отново бях в центъра и също като всички останали плачех и прегръщах до себе си едно момиче. В един миг всички ние се преплетохме в ревящ грохот, който можеше да направи всичко, дори да разруши света, но не и да носи маски. И така, крепейки се един на друг, забелязахме как крясъците се преляха в песен, а сълзите изсъхваха по бузите ни. Оглеждах се наоколо и се наслаждавах на уникалното усещане, че не съм една. Колко много неща само бяха възможни, когато хората заедно са едно! Всичко беше възможно, даже болката да спре.

Богат, среден, беден

„Доста трудно е да кажеш кое донася щастие. Със сигурност това не са бедността и богатството.“ Това бил казал някой си Франк Маккини преди не знам си колко време. За бедността нямаме нужда от доказателства, а в последно време все повече натрупани споделяния на хората от другата страна ни убеждават, че и богатите май плачели. Но ако е така, къде тогава се намира това пусто щастие и в кой паричен поток се наблюдава най-често присъствието му? Средната класа? А в средната класа не е ли всичко средно – и ежедневието, и хотелите, и ресторантите, и емоциите? Ако сме от средно богатите (или средно бедните) и животът ни е плавен и последователен като кардиограма на смъртник, това би ли ни направило по-щастливи? Стийв Джобс пък бил призовал преди време някакви студенти да последват сърцето си, защото то вече знаело отговорите. И наистина, ако сме това, което сме, и следваме  желанията си, може би ще открием острова на собственото си блаженство. Но чудя се аз, как да чуя гласа на сърцето си, след като е заглушен от крясъците на тълпата?  Имам и друго притеснение в тази насока – не съм сигурна, че ако единственият събеседник в живота е собственото ми сърце, няма да ми стане скучно. Може би ще бъда по-щастлива, да, но колко ще ми бъде интересно без мисловните борби?

Понякога съм се замисляла, че е по-добре да си беден, отколкото среден. Защото в бедността има страдание, има известно чувство за обреченост, а то винаги носи смисъл. Щастие не, но смисъл да. Или пък животът ти да е дисхармонична линия от скокове и падания, непрекъснати хаотични движения, но заредени със поука, отговори, познания за теб и за света? Разсъждавайки в тази посока, неизменно стигам до най-важния въпрос: Кой известен мъдрец кога ни е казал, че смисълът на живота ни е в откриването и изживяването на щастието? Ами ако съществува нещо по-добро от щастието, нещо, което ще ни направи свръхчовеци и ще ни накара да изживеем един свръх живот?

От днес отказвам да търся щастието. От днес започвам да търся смисъла. Представяте ли си колко хубаво би било, ако всички успеем да открием смисъла? Тогава няма да има значение дали сме бедни, средни или богати. Тогава просто ще си припомняме думите на някой си Ницше, който някога бил казал, че имаш ли своето „защо“ в живота, ще можеш да понесеш почти всяко „как.“

Представяне на „Сценарий за бъдеще“ от Антоанета Трайкова-Кърлова

Здравейте,

Тези от Вас, които добре познават Вероника, знаят, че тя винаги е искала да бъде писателка, винаги е мечтала за това и по-интересното…винаги е знаела, че един ден ще стане такава. С усмивка тя отговори на скептиците около себе си и миналата година не само написа първия си роман – „Един друг живот”, но и с него спечели конкурса на издателство „Хермес” за млади творци. Книгата беше издадена и имаше прецедентен успех на пазара, като малко след първия тираж беше отпечатан и втори. Днес, година и половина по-късно Вероника ни представя новата си книга „Сценарий за бъдеще.”

 Тъй като тя е отпечатана само преди седмица и предполагам, че малко от Вас са успели вече да я прочетат, моята задача да Ви я представя е наистина предизвикателна – да загатна за историята и за посланието, което тя носи, без да ги разкривам напълно, да Ви интригувам, без да отнема удоволствието Ви да прочетете книгата.

                Затова, с малко думи историята е за това (което рисува корицата) – за хаоса, сенките, проблясъците, надеждите и страховете в душата на една млада жена, осмелила се да преосмисли себе си. Книгата разказва за Лора, която има своята престижна професия, материална обезпеченост, прекрасни родители и като цяло един нормален и нелош живот. Още повече, че героинята не е сама – живее спокойно с приятеля си от три години. Въпреки това Лора усеща живота си монотонен, безстрастен и далече не вдъхновяващ. Неблагодарна ли е или заслужаваща нещо по-добро? Това се въпросите, които измъчват героинята. Неспособна да даде намери отговорите, Лора сякаш изгубва себе си. Ограничена от времето и от собствените си страхове, тя не вижда алтернатива за бъдещето си. Вече е на 33 и нормите налагат, че това е време за професионална кариера, а не за начало от нулата, време й е за деца, а не за търсене на нов, по-вълнуващ мъж. Пропиляла е времето и младините си, грешно е разиграла живота си, а сега няма измъкване от него, защото по дяволите вече е на 33! Но дори да се измъкне, дори да се осмели да избяга и да рискува всичко постигнато дотук, нима има гаранция, че ще намери нещо по-добро и по-удовлетворяващо?!? Няма гаранция и главната героиня твърде ясно осъзнава това!

                В книгата Лора живее един живот в безсъзнание, така, както много от нас го живеят…в лутане между реалното и съня, между желанията и страха, между надеждата и безнадеждността. И както най-често става нещо разтърсващо трябва да ни се случи, да ни удари гръм едва ли не, за да се сепнем, да мобилизираме силите си, да се отърсим и да дойдем в съзнание. Така се случва и с Лора. Една неочаквана катастрофа я подлудява, почти погубва и я притиска в собственото й безсъзнание, за да направи своя избор. И тук, както в първата си книга, писателката ни провокира с вмъкнатите в историята свръхестествени елементи. Париж, София, френски актьори, живи мъртъвци, стъписваща болка, невидими за останалите хора мъже, облечени в червено, чувство за вина, копнеж по нещо неживяно досега, всичко мистично се преплита и ни увлича в историята на Лора…

                Мисля, че всеки от нас може да припознае себе си в главната героиня или ако не в нея, то непременно в някой от останалите персонажи, които писателката създава. Те са хора с различна съдба, но сходни страхове, търсения и въпроси за бъдещето и за себе си. Ани, Арно, Робер, Емил и Маргарита някак си странно пълнокръвно оживяват в един общ сън и като че ли ни карат да усетим, че Лора не е сама в търсенето си. Умело обрисувани от авторката, персонажите ни стават по своему симпатични и без думи ни подсказват, че страховете и лутанията ни може би са доста еднакви, но отговорите, решенията и сценария са различни и лични за всеки един от нас.

                Историята някак си ни носи успокоение, че на само Лора, че не само ние (ако все пак сме се осмелили да си признаем) сме изгубени и объркани… А успокоението в такъв момент е несравнимо важно, защото разтърсената и обезумяла душа, не се нуждае от готово решение, а от утеха. Утеха, че лудостта й е нормална.

                Сценарий за един друг живот или Сценарий за какъвто и да е живот? Вероника оставя своя Сценарий за бъдеще с отворен край и предоставя на всеки читател сам да избере каква да бъде кулминацията на разказа. Точно това за мен е най-ценното в една книга – да те докосне лично, да те провокира, да те предизвика, да те натъжи или ядоса дори, но да ти позволи да намериш твоята си частица истина, вместо надменно да формулира „поука” и да претендира за нейната общовалидност. Истината не е една. Тя е субективна. Всеки от нас има своята схема в главата си и усеща по своему ритъма на сърцето си. Затова ценна е книгата, в която всеки открива по нещо истинско за себе си. А аз вярвам, че новата книга на Вероника е именно такава.

                За финал, перспективата за бъдеще, която писателката очертава е изпълнена с надежда. Да, наистина времето поставя граници и ограничения, но те като че ли са условни. Дали ще бъдем щастливи на 33, на 20, на 58 или на 70 няма чак такова значение, защото смисълът на живота в крайна сметка е да търсим и да намерим своята формула за щастие тогава, когато сме готови за това. Да променяме живота си, целите и желанията си не е поведение, отклоняващо се от нормата. Напротив – то е свидетелство, че умеем да се адаптираме. И все пак …. Сценарий за един друг живот, Сценарий за един по-добър живот или Сценарий за какъвто и да е живот, всеки от нас рано или късно сам ще направи избора.